Със очи на Самодива
СЪС ОЧИ НА САМОДИВА
_________________________________________________
Целувах очите ти на Самодива –
два гълъба, още неналудували се.
Препълнен със Обич... Закъсняла фатално.
Но някак нереално и немислимо случена.
Все пак!
Дивно разпуснала коси от старо злато.
Ухаещи на дъбрава и среднощни кладенци.
Влюбена тайна, скрита в усмивка. Доловима едва.
Сред злачен звезден сумрак прошумяло крило.
Очи в очите. Ръка в ръката. Душа, попила Душата.
Смълчано прегърнати бродехме из алеите на стария парк.
И само сенките ни слети сякаш... Разплискваха тишината.
Безсилно забравили за правилата неумолими...
На Смисъла Живот.
Самодиво моя, със гълъбово притихнали прекрасни очи.
Защо закъсня?... Дори вече и не те чаках...
От коя ли приказка съдбовно в моя Живот долетя?
Та не открих сили сетни тихо. По мъжки... Да заплача.
Намерихме със теб ключето от нашата съвместна Врата.
Подари ни го Добрият Дух. Който седеше на пейка до нас.
Ала не посмяхме... Никой не се осмели да го стисне в ръка.
Ти – греховно млада. Аз – вече почти побелял...
И да се врече пред Бога на другия... Сърце до Сърцето!
А там някъде звучеше мелодия от пиано.
Изпълнена на четири ръце.
2011 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктор Борджиев Всички права запазени
