Същият си
Устните гневно се гънат,
защо мислите думите не пускат?!
Мога всичко да си кажа,
но нашийник нося
и бодли гърлото ми стискат.
Черно за заблуда нося,
да маскирам малкото си щастие.
Жалко е, знам,
но много завиждат...
Мръщят вежди от укор.
Защо?
И истинските думи ли обиждат?!
И видях в тебе... Тях!
Поиска да се пусна!
Откъде?
Ти въже не ми подаде,
вися уморена на твоето безразличие.
Познах те...
В механичен поздрав ръката ми стискаш,
усмивката цъфва и бързо угасва.
Със скъп алкохол наздравици вдигаш
и чупят се чашите...
Как да усетиш,
когато поглед в земята забиваш?!
Същият си.
Дано един ден да ти мине,
но дотогава се прави, че не ме познаваш!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стеляна Всички права запазени
