Същият си
Устните гневно се гънат,
защо мислите думите не пускат?!
Мога всичко да си кажа,
но нашийник нося
и бодли гърлото ми стискат.
Черно за заблуда нося,
да маскирам малкото си щастие.
Жалко е, знам,
но много завиждат...
Мръщят вежди от укор.
Защо?
И истинските думи ли обиждат?!
И видях в тебе... Тях!
Поиска да се пусна!
Откъде?
Ти въже не ми подаде,
вися уморена на твоето безразличие.
Познах те...
В механичен поздрав ръката ми стискаш,
усмивката цъфва и бързо угасва.
Със скъп алкохол наздравици вдигаш
и чупят се чашите...
Как да усетиш,
когато поглед в земята забиваш?!
Същият си.
Дано един ден да ти мине,
но дотогава се прави, че не ме познаваш!
© Стеляна All rights reserved.
