Живеем във стрес, притиснати здраво
В стремеж за прогрес, забравяме само,
Че нужди и други имаме ние , 
че скрито във нас там нещо се крие.

Съвсем незначително, смятаме, че това е
И време за него има, се знае. 
Но времето си минава и ние търпим,
С празнотата свикваме и си мълчим.

Защо чувството, че нещо ни липсва напира във нас?
Защо, толкова тих е тоз вътрешен глас? 
Защо не казва ясно кое, как , защо?
Защо всичко на място не идва само?

Защо тоз въпрос е толкова сложен?
Защо след като спазвам модела наложен,
Проверен, доказан, одобрен от всеки,
аз се губя в отъпкани вече пътеки?

Дали пътят е грешен или моделът, който аз следвам,
Дали има време, да спра и разследвам,
От какво Аз се нуждая, не Те, не Тълпата, 
Която упрекващо само ме чака.

Готова за упреци към дръзналия само,
да живее живота си и сам да решава,
кое иска, кое трябва, кое може да прави
и как с живота си сам да борави.