Така било писано
Луната бе ти дала свойта нежност,
Слънцето на мене - жарки длани.
Ден и нощ във сладка безметежност,
две начала във едно събрани.
Есента те увенча със багри,
пролетта с живот дари ме мене,
бяхме се обкичили със лаври,
поклон ни стори и самото Време...
Но вълшебството свърши... И жалко!
Убити чувства - разстреляни с думи.
Низки страсти - от всяка по малко,
взривиха хармонията по между ни...
Измами ме, рани ме, уби ме!
Остави сърцето ми в капещия мрак.
Вече не съм личност, а име -
самотно останал, ограбен пътен знак...
Само лунна пътека проблясва в мрака -
тя е един виещ се от болка път.
Да тръгна по него - откога ли ме чака,
но сили нямам, щом сълзите текат...
Като бели сенки тичат след мене
спомените, които ти ми отне -
стряскат съня на заспалото Време,
нахлуват в мисълта ми на луди коне
и ме обсаждат в крепостта на душата.
Скръбта сега е моя любовница.
В небосклона на щастието звездата
се присмива на тъжната гробница...
Като приказка това звучи.
Но защо бе с лош край орисано?!
Мъка капе от мойте очи - всичко свърши. Така било писано...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калин Пантов Всички права запазени
