Там, над любимите борчета...
Смъртта е малко небе.
Смъртта е облак от купеста важност.
И ме гледа в смълчано поле,
понакуцва, малко прокажена.
Всяка люспеста малка сълза
облак прах е и дим пред очите.
А шепата грях далеч зад леса
все приключва да тича.
Смъртта е малка игра.
Самотна и странно весела.
Няколко пъти съм я срещала -–
дете на всеки е тя.
Но не смея да гледам небето.
Не и когато умират врабчета.
И най-милите хора и себе си,
как ще сме белички, бели...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
