Вдъхновено от спектакъла „ Натемия” (НАТФИЗ) 

Нима ръцете ми не са

за тялото ти огнено длето?

Нима не мога да те задоволя?

Аз съм почва, ти - жадно зърно!

Нима като стоиш там –

на сцената, в мрак обвита,

залата не е слънчев храм?

Ще те разчупя като мека пита!

Нима в този буен танц

погледът ми не ще опита

от теб? И после бесен транс…

Разума никой го сега не пита!

Нима когато всичко спре

и ти, в ръкопляскания обвита,

с поглед мен не ще съзреш?

Вече съм личност разбита!

Нима с длани не ще събереш 

душата ми? На парчета тя отлита…

Нима в небето няма да ме съзреш?

Заради тебе аз сега съм птица!