Танцувам пак...
Вали в очите ми неспирен ситен дъжд.
Запълва всичките отвори на душата.
От монотонност кипнал, стигнал свята ръж,
превърнал се в причастие за самотата.
Изгубен сред огромното поле,
което от далечно детство все сънувам,
с пуловерче кафяво от букле
невидим валс с надеждата танцувам.
Танцувам пак в щастлива бъднина,
в оскъдната прегръдка на луната.
На залеза в последна здрачина
от бъдеще, което ме помята.
И само вятърът отново ме зове
да хвърля всичко преживяно в звездна клада...
Душата-пътница, останала без тлен,
да следва жребия си без да страда.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
