Щом притихне в мрак тишината,
душата се плъзва, без тяло и звук,
пленена на звездите от светлината,
се слива с вълните на вятъра глух.
По ръб на въздишка омайно танцува,
по струна от обич и нежност изплетена,
докосва безкрая, в сърцето лудува,
на безконечната обич обречена.
Понякога ефирна се вие като дим,
в шепите на скритата надежда,
събужда се от шепот, от лъч неотразим,
от топла сълза и ласка безбрежна. ...