Седя си аз във Кремъл уморен,

новини валят от фронта нощ и ден.

Току-що разбрах, че съм изгубил моя син,

но имам в плена враг със най-високи чин.

Живея аз във строго себеотрицание,

затова съм аз със най-високо звание.

Много трудно е туй користно решение,

но мен обзема ме горещото прозрение.

Да бях наистина аз баща,

сменил аз бих ги на мига.

Ала аз съм вожда на народа

и зная аз как точно да подходя.

Яков бе за мен едно разочарование

и заповедта ми иде твърде с основание.

При Хадес със усмивка го изпращам аз

и признавам си, усещам и наченки на екстаз.

Имах нявга една хубава жена

и любих нея повече от всичко на света.

При раждането му Като издъхна

и светликът ѝ завинаги за мен помръкна.

Предвкусвал съм отдавна свойто отмъщение

и пращам сега Яков в най-дълбокото забвение.

Оттам не ще се върне нивга той

и за това ще съжалява кой?

Историята ще ме нарича людоед,

а аз по-скоро изживявям се като поет.

Това от мен е и последният куплет,

за да знаете кой се мъдри на портрет.