Татко?
Седя си аз във Кремъл уморен,
новини валят от фронта нощ и ден.
Току-що разбрах, че съм изгубил моя син,
но имам в плена враг със най-високи чин.
Живея аз във строго себеотрицание,
затова съм аз със най-високо звание.
Много трудно е туй користно решение,
но мен обзема ме горещото прозрение.
Да бях наистина аз баща,
сменил аз бих ги на мига.
Ала аз съм вожда на народа
и зная аз как точно да подходя.
Яков бе за мен едно разочарование
и заповедта ми иде твърде с основание.
При Хадес със усмивка го изпращам аз
и признавам си, усещам и наченки на екстаз.
Имах нявга една хубава жена
и любих нея повече от всичко на света.
При раждането му Като издъхна
и светликът ѝ завинаги за мен помръкна.
Предвкусвал съм отдавна свойто отмъщение
и пращам сега Яков в най-дълбокото забвение.
Оттам не ще се върне нивга той
и за това ще съжалява кой?
Историята ще ме нарича людоед,
а аз по-скоро изживявям се като поет.
Това от мен е и последният куплет,
за да знаете кой се мъдри на портрет.
© Мартин Г. Казимиров All rights reserved.
