Татул
Криви пътеки – измамно безгрижни.
Нямат начало, а край не се вижда.
Криви дървета, над пътя надвесени,
в лятната утрин – странна гротеска.
Уж се изкачваш, а после политаш
с устрем надолу, по склонове, скрити
в гъсти шубраци, очите замрéжили
с пищно зелена, лятна одежда.
Малки полянки, от погледа скътани
с туфи от мащерка в сенки безплътни,
с мирис упойващ, почти смъртоносен,
там самодиви танцували боси.
Там, сред скалите, с ум неспокоен
качвал се всяка нощ стар зведоброец.
А по отвесните, каменни улеи
в нощи потайни, сляпо безлунни
бавно е текла, димяща и черна
с плисък кръвта на поредната жертва.
Духове мрачни над скалните гробници
пазят все още несметни съкровища.
Там, от кръвта, във земята попила,
семе ужасно получило сила –
стегнал днес хълма в железни окови,
царства всевластно татулът отровен.
Сенки преплитат се в древни поверия,
приказки шепне ветрецът вечерен.
Там си почива след жега задушна
слънцето лятно и в тях се заслушва.
14.05.2003
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
