Таванът на мечтите днеска ми се вижда нисък...
И сякаш малки са стените, кърпещи пространството до него.
Ръцете им са прекалено къси,
за да рисуват с устни върху всяко белезникаво таванно рамо.
Рамената - пълни с татуировки,
има ли изобщо място за паважа нов?
- има! Още има! - вика с глас надежден леля "Вяра",
а пък после бързо припка да почисти с кърпичка прахта.
Виждам празно място - чисто като блясък...
Дали да го намацам с моите мечти?
Дали да го оставя празно -
от мечтите пропилени може да ми загорчи...
Или пък да нарисувам точка,
без да казвам, щом ме питат:
- Що ли точно значи тя?
Без да промълвявам даже тон най-нисък,
който би изпял каква е таз потайнщина.
(... Защото звярът в тях ще се събуди,
готов да лапа със огромната си паст...)
Не! - по-добре да си мълча,
после мъка няма да тая...
А мечтата ще разцъфне като цвете с пролетни листа,
после ще роди дечица-феи,
радващи човешката душа!
Накрая Господ ще надникне,
през всяко облаче в небето -
ще пусне по една звезда...
и с Него ангелите ще се смеят,
защото са видели своята мечта -
във човека - Доброта!