Тази част от мен
Тя нямаше да бъде тъй сама,
ако не беше плакала в мъглата,
говорейки за вечните неща
с дървото, дето птиците очаква,
и вместо с дъжд лицето да суши
и с ветрове тъгата да избърсва,
тя си остана под един афиш,
на който стар спектакъл се разсъхва.
Не можеш да я стоплиш със листа,
заровени като слънца в земята!
Дървото я поръси със слана,
палтенцето ù в облака оплакна.
Не я забравяй, а я приласкай,
извикай ù файтона с ветровете
и не забравяй есенния шал,
във жълти краски който ù изплете.
И не отлагай да ù обясниш –
не си я изоставил под дървото.
Обичаш я, макар и да грешиш,
когато за това не ù говориш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Гатева Всички права запазени
