Тази крушова сянка
Тази крушова сянка те помни, пчелице заминала.
Сладък сок ми се стича по устните. Лепне, более.
В зимна треска трепери душата ми, вече изстинала.
Тайно биле си търся. И печката, стъкната, грее.
Нощен, вятърът гони листата, по тебе увехнали.
Месечината крие снагата си, без да те взира.
А в стените игривото пламъче шепне на ехото -
да се върне гласът ти... И топъл, звънлив, да не спира.
В тази крушова сянка - дърво съм с пресъхнали корени.
За очите ти черни съм жаден. Така ми се пие.
Стари сънища, медени, палят ме с жар, непреборени.
И сърцето, уж бяга, но няма къде да се скрие.
Със любовния танц на пчелите върни се, несретнице!
Зажужи пред лицето ми! Споменът в жило да пари!
За да видя в очите ти моите пориви, летните,
под гердана немирен, нанизан със златни пендари...
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъчо Калъчев Всички права запазени
