Здравей, моя мила! Знаеш ли?
Тази нощ седнах да пиша за теб,
поисках да те опиша.
Дълго се колебаех
дали за твоя портрет
съм имал дар свише.
Взех празния лист
и писах думи в някакъв ред.
Но след това спрях -
нейде там, в безкрая,
"Тишина" засвири тромпет.
В паметта ми изникнаха спомени
пред кого я бях изпълнявал.
Беше отдавна. Бях много млад.
Много отдавна.
Още моят свят беше без теб.
После ти пред мене се появи -
горяща, усмихната, мила.
Със звездички от бял люляк
сред свойте коси.
А в очите си бе притаила
от чувства цял ураган -
жажда за власт над света,
над живота, деня и нощта,
към мен любопитство
и ... толкова свян.
Тромпетът замлъкна.
Замислих се ...
и отместих листа.
Сърцето разбра,
че да създам твоя портрет
не бях получил дар свише!
Разбираш ли, мила?
Аз само поисках да пиша за теб...
Бях поискал да те опиша ...
© Вили Тодоров Всички права запазени