Всеки ден е като нов,

всеки ден е равен на обичам,

като написано във малка строфа,

в която срещам някой друг, различен.

Някой непознат, горящ,

и знам, че той ще ме обикне.

Някой, който ще остане за нощта

и ще ме пази, без да мигне.

Но някак си не искам да го виждам,

още не... нека се забави,

и без това свикнах да го чакам,

даже мислех, че ме е забравил.

Знаеш ли, прилича ми на теб,

също толкова разсеян, непринуден.

В театъра го виждам най-отпред,

разсмива ме, покланя се, а после тръгва.

А аз оставам, даже след това,

след като се спуснат тежките завеси,

след публиката, след спектакъла,

чакам следващата му пиеса.

Омръзна ми да си отивам...

да преодолявам и забравям,

защо ми е да те приспивам

и в спомените си да те оставям.

Ще има много други постановки, зная,

с друг сценарий... нов герой и чувства,

но щом прожекторите се угасят накрая...

не ще усетя същото изкуство.

Не е ли някак си наивно,

че не искам друг на сцената да срещам,

не искам ролята ти друг да взима

на принца в просяшката дреха.