Театрално
Всеки ден е като нов,
всеки ден е равен на обичам,
като написано във малка строфа,
в която срещам някой друг, различен.
Някой непознат, горящ,
и знам, че той ще ме обикне.
Някой, който ще остане за нощта
и ще ме пази, без да мигне.
Но някак си не искам да го виждам,
още не... нека се забави,
и без това свикнах да го чакам,
даже мислех, че ме е забравил.
Знаеш ли, прилича ми на теб,
също толкова разсеян, непринуден.
В театъра го виждам най-отпред,
разсмива ме, покланя се, а после тръгва.
А аз оставам, даже след това,
след като се спуснат тежките завеси,
след публиката, след спектакъла,
чакам следващата му пиеса.
Омръзна ми да си отивам...
да преодолявам и забравям,
защо ми е да те приспивам
и в спомените си да те оставям.
Ще има много други постановки, зная,
с друг сценарий... нов герой и чувства,
но щом прожекторите се угасят накрая...
не ще усетя същото изкуство.
Не е ли някак си наивно,
че не искам друг на сцената да срещам,
не искам ролята ти друг да взима
на принца в просяшката дреха.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентина Велчева Все права защищены
