Нощта изгря

със диамантени слънца,

когато юлските тела на двама ни

потънаха във оня

тежък блус на Бентън.

А твоят дъх и моят дъх

се любеха

във ложето на устните.

Напуснахме Вселената...

Преминахме оттатък пренаселения рай.

Достатъчни един за друг и вечни

се спряхме в кътче от безкрая.

Как сладко обещаваше блаженство.

А пулсът ти разказваше

истории за кораби и за морета

докато сърцето ти

не хвърли котва в моето сърце.

„Бу,бу,бу” – стенеше протяжно любовта ни...

Със всяка наша стъпка

изхвърляше зад борд

морал, благоприличие и скромност

Душите вече бяха голи

и се оглеждаха безсрамно.

подканяни от звуците на Бентън.

Прегърнатите ни тела

се молеха и изповядваха...

И днес, когато слушам отново

оня блус на Бентън,

той ме отвежда във нощта,

огряла с диамантени слънца...