Ти си светлината в тъмна стая,
лъч надежда в злокобна пустота,
и без тебе всякаш идва края,
и сега ще ти призная, не мога
да живея аз без твойта красота.
Вечер, когато страшно е
над мен надвиснала нощта,
а навън - мъртвешка пустота,
аз тайно мисля си за тебе,
чиста като смях и плач на бебе,
и става сякаш по-уютна вечерта,
мила моя, непокътната от пепелта.
Далеч от суетната нищета човешка,
ти караш ме извисен високо да летя,
и така си ти пламенна и гореща,
в твоите прегръдки искам вечно да стоя.
В твоите очи дълбоки, цяла вселена лежи,
и винаги ще бъда аз до теб,
дори, когато нещо ти тежи,
дори, когато не ме обичаш ти,
защото тайничко си зная,
че искам заедно с теб,
света да опозная.
© Петър Атанасов Джизов Всички права запазени