Ти и Аз
Аз помня те, във пролетна омая,
във звук от песен, цветен тон.
И помня как усмивката играе,
като весело дете със цветния балон.
И още помня светлината,
покрила твоето лице,
да, тази светлина, която
се носи като розово перце.
И помня те, във лятото горещо,
във слънчевия изгрев призори,
разтвори устни, искаше да кажеш нещо,
а нещото, във мойте устни то гори.
Усмивка прелестна, красива, нежна,
край морските вълни пак помня аз,
усмивка сладострастна и небрежна,
пронизваща сърцето ми тя всеки час.
Под есенни листа ще те запомня,
валящи от дървото лист по лист,
а аз пред теб душата си разголвам,
човек аз бях, а не артист.
И цветовете помня, вплетени в косите,
а цветовете взети от дъга.
И малката сълза по бузата се стича.
О, не сълза, това е капка от роса.
Ще те запомня в зимата студена,
със шапка и измръзнали ръце,
ах, как желая тез ръце да взема,
да стопля ги до моето сърце.
Ще помня как сърцето бие лудо,
в снега приседнала до мен,
а зная, че е истина, не чудо
и в радост ще живеем всеки ден.
И стон, и вопъл аз надавам,
върни се ти отново пак при мен,
душата си щом трябва, ще продавам,
до мен да бъдеш, мила, всеки ден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Стойчев Всички права запазени
