Ти и Аз
Аз помня те, във пролетна омая,
във звук от песен, цветен тон.
И помня как усмивката играе,
като весело дете със цветния балон.
И още помня светлината,
покрила твоето лице,
да, тази светлина, която
се носи като розово перце.
И помня те, във лятото горещо,
във слънчевия изгрев призори,
разтвори устни, искаше да кажеш нещо,
а нещото, във мойте устни то гори.
Усмивка прелестна, красива, нежна,
край морските вълни пак помня аз,
усмивка сладострастна и небрежна,
пронизваща сърцето ми тя всеки час.
Под есенни листа ще те запомня,
валящи от дървото лист по лист,
а аз пред теб душата си разголвам,
човек аз бях, а не артист.
И цветовете помня, вплетени в косите,
а цветовете взети от дъга.
И малката сълза по бузата се стича.
О, не сълза, това е капка от роса.
Ще те запомня в зимата студена,
със шапка и измръзнали ръце,
ах, как желая тез ръце да взема,
да стопля ги до моето сърце.
Ще помня как сърцето бие лудо,
в снега приседнала до мен,
а зная, че е истина, не чудо
и в радост ще живеем всеки ден.
И стон, и вопъл аз надавам,
върни се ти отново пак при мен,
душата си щом трябва, ще продавам,
до мен да бъдеш, мила, всеки ден.
© Николай Стойчев All rights reserved.
