Защото те обичах, на света
ти сякаш бе ми обещана
и сянка беше, капчица вода
за моята душа-пустиня.
Сега се връщаш, блуднице,
до моя праг прашасал
и искаш, грешна съднице,
ти мен, за прошката не втасал.
Ръцете ми отчаяно се борят
и стъпка малка ги дели,
от туй веднага да отворят,
не чули моето:" Разпни!".
А мислите ми стълби слизат,
хвърчат нагоре по стените.
Сега се връщаш, скитнице,
не ти ли стигнаха сълзите!
Защото те обичах до забрава,
сега си моят свят - сломен.
Човекът в мене ти прощава,
любимият, дори и ден!
12.04.2017г.
Пловдив
© Хари Спасов Всички права запазени