Ако можех, в душата бих ти влязла,

бих се сгушила в единия и край

и тялото ти със сълзите си ще стопля,

и ще разкрия чудесата на някой втори рай.

Ще се изправя и ще наблюдавам с удивление

как градиш света си тайнствен,

как всяко цвете има свое вдъхновение,

ала създателят му бе забравен.

И с крилата на пеперудата ръцете си ще разменя,

ще се обвиня, че срещу вятъра не мога да вървя

и въпреки това ще продължа,

ще опозная всяко кътче от твоята страна.

От розов полъх ще се замая,

пухена мъгла ще ме обвие,

слънцето път ще си проправя

и свойта топлина ще ми разкрие.

В зелените корони на мъдрите дървета

изтощена птица спокойно, в сънищата си потъва

от страшни бури, урагани, душата и е застрашена,

а бедствията, горките носят посланията на една вселена.

Дълбоки океани в теб живеят,

звездите загадките за тях разкриват

на моряци, които се опитват сред тях да оцелеят,

но вълните грешки не прощават

 и съкровищата си в пясъка заравят.

И след кратката разходка в теб - пак ще седна,

ще се удавя в своите сълзи,

ще се страхувам, че ще те загубя,

че всичко твое ти ми подари.

ПС: Благодаря ти, слънчо!... За някого, когото обичам. :)