Лежиш пак буден и тихо е вън,

съвсем неподвижен мечтаеш наум.

Очакваш притихнал познатия знак,

че изгревът идва, че срещаш го пак.

И знаеш, че даже да светят звезди,

нощта е измамна, тишината горчи.

И чувстваш, че мракът роди самота,

и в твоята, клетнико, и в мойта душа.

Искаш, чакаш и все се оглеждаш,

за смъртта на нощта, за триумфа на една надежда.

Гориш да дочакаш изгрева, знам,

дали тогава ще се чувстваш по-малко сам?

И молиш се здрачът да спре да поглъща,

земята, небето, и тебе също.

И викаш, и удряш, и блъскаш напразно,

а сърцето остава все по-празно и празно...

.................

А и аз като теб все исках това,

десетки зори дочаках, видях.

Е, знай, не помага, клетнико скъп,

когато в душата мрак е, потънал е в мрак и светът.