Убивах всяка следваща мечта,

за да бъда твоя.

Вярвах, че се случват чудеса,

за да ме наричаш "своя".

Спрях света да преоткривам,

спрях и в себе си да вярвам

и пак да бъда твоя!

Живота ми във рамка поставяш,

но недей, моля те, да забравяш,

поднесе ми съдбата уроци не леки,

доверие, знам, не заслужава всеки!

Грешила съм и аз, не отричам,

и така се научих кой да обичам.

На думи знаеш какво съм преживяла,

но малцина видяха как съм оцеляла

и когато сили нямах пак да се изправя,

предавах се, отказвах се от въздуха и водата,

от новото утро на обещаващия ден...

тогава друг заставаше близо до мен,

всеки път хващаше ръцете ми здраво

и казваше: "не е късно за ново начало"!

Тогава... доста преди теб,

преди изобщо да те позная,

и дали щях да имам този шанс,

ако не държеше той ръцете ми отмалели?