Безспирно крачех през тъмите
по улиците мокри в сбутан град.
Изгубил някъде мечтите,
объркан в своя-собствен Ад.
Проблеми и кахъри нямах или имах,
но може би от тях избягах.
Поспрях за малко - чувах нощния живот.
Плач на дете. Пиянска свада.
Семейство в разпра, женски глас:"Ти си идиот!"
А той удряше я без пощада.
Какво ти е направила, за да я биеш?
Или си само мъж кат' се напиеш?
Обърнах се и продължих напред,
обгърнат в тъмнината.
Дъждът росеше ли навред
и капки стичаха се по главата.
Една алея, осветена слабо -
изплува нежен силует.
Съзрях момиче младо
да приближава с танцов пирует.
Тя бе жертвата поредна на съдбата,
която често й обръща гръб.
Подтикната от нищетата,
обрекла на мъжете свойта плът.
"Защо го правиш?"
"За пари."
"Не се ли мразиш?"
"Ни най-малко дори."
"А възможност ако имаш,
какъв живот ще избереш?"
"Ще избера пак този,
и не се надявам да ме разбереш."
Не можех нищо да отвърна,
не можех и да разбера,
но ако можех времето да върна,
щях да й подам ръка.
Отново крачех през града,
потънал в грижи и проблеми.
Просяци по тротоара спяха
с пречупен дух - сломени.
Да се живее ден за ден
без бъдеще в живота,
това е тъжна приказка с лош край.
Кому е нужен този дрипа,
отхвърлен и от Господа комай.
Преглътнах тежка дума, знай!
Какво ли е да те забрави всеки?
Отговорът май го знам.
Докато някой те обича,
няма да останеш сам.
Денят изгря над мокрия град,
аз се прибирах, никому драг.
Една истина знаех,
дори и странно да звучи:
"C'est la vi"

10.03.07 21:22