Видях те,
като захвърлена
частица от пъзел,
самотен
накрая на пътя
който водеше към
никъде...
Тогава пренаредих
елементите на душата си
и те направих
част от себе си.
Дадох ти свободата
на моите простори
и те допуснах
до покоите
на тишината ми,
където
човешка душа
не беше надниквала.
Но с теб дойде и хаоса
който разнищи олтарите
на небесата ми,
разпиля
грижливо
подредените ми чувства
и накара тишината
да закрещи от ехото
на тревожните ми мисли.
Това ли е
лицето на любовта?