Беше с мене в греха!
И ни стана по-леко, нали?!
Пихме обич докрай,
страстно вплели тела в изневяра!
Но в очите ти
още дъждец неизплакан ръми –
този, същият дъжд,
който мокри навън тротоара!
Който тихо и кротко
е пречиствал душите до бяло...
но оставил следа, топъл спомен,
че с мен си била!
Кратък миг бе нощта,
ала дълго навън бе валяло...
И когато си тръгна,
валеше не дъжд, а тъга!
© МАРИАН КРЪСТЕВ Всички права запазени