severianin (Валентин Чернев)
417 677
27.07.2012 г., 8:52 ч.

Тресавище 

  Поезия
489 1 8

ТРЕСАВИЩЕ

 

Въздиша в мрака тинята край мене,

но аз не искам още да потъна.

На мислите горчивата вселена

е пагубно тресавище – без дъно.

 

Бездънността ме всмуква и ме дави.

Не стига въздух, а опора нямам.

О, мислите са тъмни и лукави –

коварно блато, дебнеща измама...

 

Те, тези тъмни мисли, ме обричат

на стръмен път през тръни и бодили –

объркан път, жесток и нелогичен...

... и блика кръв, и не достигат сили.

 

Те са безмилостна и жарка клада,

в чиито пламъци душата стене,

и бездна зла, в която дълго падаш,

и острие на вечното съмнение;

 

и блато без опора и надежда,

и вихър бял от ледена стихия...

На мислите обърканата прежда

отрича моят свят и мен самия,

 

но аз съм техен пленник, жертва в мрака,

когато лунен лъч докосне прага.

Сънят не идва, мислите ме чакат

и обръчът около мен се стяга;

 

и газя тъмна кал с нозете боси

по пътя си през лепкавата тиня

от грижи, от тревоги и въпроси,

събирани и трупани с години.

 

И наръч сънища не са опора,

за да премина блатото до края.

Кому да вярвам и с кого да споря?

Със вас или със себе си? Не зная...

 

Но пада нощ и все така ме дави

тресавище без край, без бряг, без дъно.

О, мисли тъмни, парещи, лукави...

Така не искам още да потъна!

 

© Валентин Чернев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??