Тресавище
ТРЕСАВИЩЕ
Въздиша в мрака тинята край мене,
но аз не искам още да потъна.
На мислите горчивата вселена
е пагубно тресавище – без дъно.
Бездънността ме всмуква и ме дави.
Не стига въздух, а опора нямам.
О, мислите са тъмни и лукави –
коварно блато, дебнеща измама...
Те, тези тъмни мисли, ме обричат
на стръмен път през тръни и бодили –
объркан път, жесток и нелогичен...
... и блика кръв, и не достигат сили.
Те са безмилостна и жарка клада,
в чиито пламъци душата стене,
и бездна зла, в която дълго падаш,
и острие на вечното съмнение;
и блато без опора и надежда,
и вихър бял от ледена стихия...
На мислите обърканата прежда
отрича моят свят и мен самия,
но аз съм техен пленник, жертва в мрака,
когато лунен лъч докосне прага.
Сънят не идва, мислите ме чакат
и обръчът около мен се стяга;
и газя тъмна кал с нозете боси
по пътя си през лепкавата тиня
от грижи, от тревоги и въпроси,
събирани и трупани с години.
И наръч сънища не са опора,
за да премина блатото до края.
Кому да вярвам и с кого да споря?
Със вас или със себе си? Не зная...
Но пада нощ и все така ме дави
тресавище без край, без бряг, без дъно.
О, мисли тъмни, парещи, лукави...
Така не искам още да потъна!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
