Тресавище
ТРЕСАВИЩЕ
Въздиша в мрака тинята край мене,
но аз не искам още да потъна.
На мислите горчивата вселена
е пагубно тресавище – без дъно.
Бездънността ме всмуква и ме дави.
Не стига въздух, а опора нямам.
О, мислите са тъмни и лукави –
коварно блато, дебнеща измама...
Те, тези тъмни мисли, ме обричат
на стръмен път през тръни и бодили –
объркан път, жесток и нелогичен...
... и блика кръв, и не достигат сили.
Те са безмилостна и жарка клада,
в чиито пламъци душата стене,
и бездна зла, в която дълго падаш,
и острие на вечното съмнение;
и блато без опора и надежда,
и вихър бял от ледена стихия...
На мислите обърканата прежда
отрича моят свят и мен самия,
но аз съм техен пленник, жертва в мрака,
когато лунен лъч докосне прага.
Сънят не идва, мислите ме чакат
и обръчът около мен се стяга;
и газя тъмна кал с нозете боси
по пътя си през лепкавата тиня
от грижи, от тревоги и въпроси,
събирани и трупани с години.
И наръч сънища не са опора,
за да премина блатото до края.
Кому да вярвам и с кого да споря?
Със вас или със себе си? Не зная...
Но пада нощ и все така ме дави
тресавище без край, без бряг, без дъно.
О, мисли тъмни, парещи, лукави...
Така не искам още да потъна!
© Валентин Чернев All rights reserved.
