Тревата нищо не помни...
Тревата нищо не помни,
попитай белите камъни.
Падаха нощи огромни.
Душата мразеше тялото.
Скубех опашки на дяволи,
преди да хукнат, ги кръстех.
Гниеха райските ябълки.
Адамовци ми се мръщеха.
Беше и тъжно, и смешно.
Змията чакаше лятото.
По кожата ми гореща
зрееха нови ябълки.
Виждаш, не съм светица.
Просто дочаках ръцете ти.
Трева съм. Не ме разпитвай
защо не станах безверница.
Старците-камъни помнят,
казват – родена съм бяла.
Тялото ми се ронело,
душата останала цяла.
попитай белите камъни.
Падаха нощи огромни.
Душата мразеше тялото.
Скубех опашки на дяволи,
преди да хукнат, ги кръстех.
Гниеха райските ябълки.
Адамовци ми се мръщеха.
Беше и тъжно, и смешно.
Змията чакаше лятото.
По кожата ми гореща
зрееха нови ябълки.
Виждаш, не съм светица.
Просто дочаках ръцете ти.
Трева съм. Не ме разпитвай
защо не станах безверница.
Старците-камъни помнят,
казват – родена съм бяла.
Тялото ми се ронело,
душата останала цяла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лили Радоева Всички права запазени
