ОСЕМНАДЕСЕТА ЧАСТ
ЮНАКЪТ И ЗЛАТУШКА БЯГАТ ОТ ДВОРЕЦА
Дорде по пътя яздеше, обратно към града,
юнакът все се чудеше, как случи се така,
да го спасят дърветата, в оня страшен миг
когато мечът му, макар от як челик,
след удара жесток във врата на великана,
се пръсна целият и на парчета стана,
а работата всъщност беше много лесна,
макар че на юнака тя не бе известна.
Цар Патаран му беше наредил с главня,
на пепел да превърне вековната гора,
та във пожара буен да изгори и Ох,
но за такова зверство той не бе готов.
Узнали птиците в двореца за пъкления план,
да се изгорят дърветата по заповед на Патаран,
но чули и разбрали какво юнакът каза,
и как гората да подпали, на царя той отказа.
Те бързо прелетели с тая новина
и всичко споделили с вековната гора,
и затова, когато попаднал във беда,
тя му се отплатила за тази добрина.
Ето че юнакът пристигнал във града,
а конят му се спрял до старата чешма.
Орлетата отгоре щом момъка видяли,
набързо от гнездото главите си подали.
Замислил се тогава най-малкият брат,
че дългът си е изпълнил на долния свят -
справил се с ламята и със великана,
ябълките върнал и друго не остана.
- Май е време вече вкъщи да се върна,
скъпия ми татко с обич да прегърна!
Смъкнал си калпака и перото взел
хвърлил го нагоре и дъх си поел:
- Нека да ми дойде майката орлица!
Конят още жадно си пиел водица,
когато облак тъмен закрил небесата
и голямата птица кацна на чешмата.
- Какво искаш юначе? - орлицата рече.
- Време ми е вкъщи да се върна вече,
Работата свърших на Долната земя,
искам да се върна при татко у дома!
- Ще те изнеса юначе, ала за из път
храна и водица да ми пригласят -
девет крави печени, девет фурни хляб,
в сандък с две халки – отпред и отзад.
- Като чуеш „Пиу” – давай ми вода,
река ли ти „Га” – давай ми храна.
Всичко нагласете до утре сутринта
и път ще поемем към Горната земя!
- Всичко ще изпълним - юнакът отвърнал
и коня към двореца веднага обърнал.
Стражите отвънка му сторили поклон,
момъкът в готварницата влязал тичешком.
Вътре го очаквала радостна Златушка,
със синьо герданче на бялата гушка:
- Милите ми братя вече са си вкъщи,
а мама от радост на господ се кръсти.
Докато те чаках, риза ти уших
и с пъстра шевица аз я украсих!
Трапезата сложила, разчупила пита,
но Вейхайвей влязла кат’ оса сърдита.
Двамата видяла, свлякла се на пода,
почнала да плаче и крещи до бога:
- Пръстена си искам – връщай го веднага
и кракът ти вече да не минава през прага!
От солницата юнакът пръстенът взел,
на княгинята го върнал и Златушка извел:
- Хайде мило да си ходим, тук не е за нас,
ако се забавим ще се задушим тозчас.
Край на осемнадесета част
Следва...
Любомир Попов
© Любомир Попов Всички права запазени