На д-р Лиляна Маркова
Адаптация по мотиви от произведение
на Павлина Панова
I
На дългата опашка за млеко
припрени, млади майки злобно гледат
към стария ерген - на ред пред тях -
и някак странно, тихо го одумват:
„Дете в дома му днес не го очаква,
ни коте, за което да се вайка!“
Жестоко прави са по принцип те -
той няма нито коте, ни дете…
Отглежда само… старата си майка.
II
На дългата опашка за млеко
усеща старият ерген с гърба си
как тихо го одумват и… мълчи.
Не може той реда си да отстъпи,
че техните деца растат, докато
очакват своите припрени майки.
А мъката в душата му горчи,
че неговата болна, стара майка -
едничката му, мила, малка майка
умира бавно, докато го чака.
III
Тя чувства, че не е сама във стаята -
смъртта е тук - до нея - в тишината…
Защо не я докосне вече тихо?!
Защо не я напуска светлината?!
Страхува се да не умре, докато
едничкият ѝ, скъп, достоен син,
стои пред младите припрени майки
на дългата опашка за млеко…
Понякога, когато той я храни
и като бебе нежно я повива,
а млякото се стича край устата
във най-горчивите, дълбоки бръчки,
не него вижда тя, а свойта майка -
единствената, млада, своя майка -
надвесена над нея със любов
и как със сладък мирис я приспива…
Така дори и не разбра, когато
смъртта полека, плахо я докосна
и майчина ръка с любов изтри
от бръчките ѝ млечните следи,
сълзящи тихо, тихо край устата.
ЕПИЛОГ
Когато всички бебета в света
бяха нахранени от свойте майки,
остана старият ерген с млекото -
насред осиротялата си стая -
без коте, без дете, дори…
без майка!
© Симеон Ангелов Всички права запазени