Тя си имаше всичко... почти
Свободата ú беше вечен спътник,
вятърът - нейния брат,
Господ бе нейн верен защитник,
живота ú - постоянен обрат.
Всеки обичаше очите ú,
всеки ú бе верен другар,
слънцето спеше в косите ú,
а кожата ú - лунен загар.
Имаше всичко - любови,
стремежи, мечти, идеал,
не поставяше никога окови
дори на морала, така остарял.
Сякаш бе от желязо, от ангел ковано,
бе свободна, богата, добра,
дори намери сърцето мечтано
с надежда неспирна една...
Ала него го нямаше вечер
и сутрин не идваше даже, уви,
момичето, имащо всичко,
вече имаше даже и тъжни очи.
И вече тя имаше всичко,
разбити мечти, посолени с малко сълзи,
пареща болка, растяща самичка,
само със спомена за непрегърнати мъжки гърди.
И така: тя си имаше всичко,
стана човек, вкуси калта,
и така тя си имаше всичко,
макар че е толкоз сама...
тя разбра...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Авелина Всички права запазени
