Някак тъжна е нашта любов -

тайна, грешна и не за пред хора.

Тя не е на духа благослов.

Чувство странно, родено във спора

на сърцето и разума хладен.

Ти желаеш ме сляпо, на страстта си отдаден.

Аз се люшкам виновно между две мигновения.

Капка нежност ти давам и търся спасение.

С неизбежна обреченост с теб потъваме в чувствата,

неразумно повярвали в красива заблуда.

Как играем на влюбени! (И го правим изкусно!)

Това наше упорство дори ме учудва.

Тъжната ни  любов продължава да свети.

Ние - нейните сенки - се греем на нея.

Предизвикваме всеки ден разума и Небето.

Не желаем да свършва. Да я спрем не умеем...