Тъжната розичка
Хора, погледнете ме сега,
откакто той си тръгна
аз повяхнах. По мене има
само капчици роса.
Тъй сякаш плача-росоносна.
И сякаш погрознявам всеки ден.
Аз роза съм, само бодлите
си оставям.
Посегне ли към мене някой - ще се набоде,
ще съжали веднага, че ме е погалил.
Аз търся само неговите две ръце,
които нежно ме горяха неотдавна.
Поливаха и пипаха листата ми,
прониквайки до розовото ми сърце.
И търся само неговите две очи,
обгръщащи ме с поглед и сияние,
и търся блясъка във тях особено зори,
днес липсата им носи ми страдание.
Е, хора, разберете ме защо изсъхнах.
Оставих на земята купчина листа
и розов цвят.
Без него няма смисъл да се мъча.
Той беше слънце, и вода, и топлина.
Но няма да се плашите от
мъката и края ми.
Аз роза бях, сега красиво
ще умра!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Незнайна Всички права запазени
