Тъжната розичка

neznaina (Незнайна)
8 5

Feb 14, 2015, 10:47 PM

Poetry » Love

567 0 2

Хора, погледнете ме сега,

откакто той си тръгна

аз повяхнах. По мене има

само капчици роса.

Тъй сякаш плача-росоносна.

И сякаш погрознявам всеки ден.

Аз роза съм, само бодлите

си оставям.

Посегне ли към мене някой - ще се набоде,

ще съжали веднага, че ме е погалил.

Аз търся само неговите две ръце,

които нежно ме горяха неотдавна.

Поливаха и пипаха листата ми,

прониквайки до розовото ми сърце.

И търся само неговите две очи,

обгръщащи ме с поглед и сияние,

и търся блясъка във тях особено зори,

днес липсата им носи ми страдание.

Е, хора, разберете ме защо изсъхнах.

Оставих на земята купчина листа

и розов цвят.

Без него няма смисъл да се мъча.

Той беше слънце, и вода, и топлина.

Но няма да се плашите от

мъката и края ми.

Аз роза бях, сега красиво

ще умра!!

Please sign in with your account so you can comment and vote.

Ve2666 (Василка Ябанджиева)

2015-02-15T09:56:39+02:00

Търсиш го, но вече го няма! Розата увяхва, но идва нова пролет и пак ще разцъфне! Поздрав!
sauronboab (Борислав Ангелов)

2015-02-15T02:24:03+02:00

Не мисли че слънцето си е отишло завинаги и не бързай да повяхваш. Когато слънцето си отиде, то е винаги защото е настъпила нощ, не гледай там, където се е скрило, обърни се на другата страна и почакай, ще се върне обновено с утрото.