Тъжно море...
Тъжно море...
В тъжния прибой вълните
плискат се едва, едва-
търся днес следа от дните
на безкрайни тържества...
Гледам пустошта огромна
в здрача с цвят на аметист-
плаши ме над хоризонта
тъжната небесна вис...
Някой минал е от тука
и във тая ранна нощ
е обрал без жал, от скука,
горе звездния разкош...
Вятъра вилнял до късно
с дух нехайно-напорист,
днес от Времето откъсва
спомените лист по лист...
И плющи из полумрака
скрит във корабния флаг,
но разбирам го: той чака
котвата да вдигнем пак...
Огънят ли слаб гореше,
Вятърът ли силен бе,
та угасна безнадежно
радостното ми небе?..
Търся по брега замислен
де е моята вина-
плисва ме със смях, засилена,
от Безкрайността вълна...
Помня, че с вълните спорех,
но надвиквайки се с тях
и до днес не ги оборих,
само време пропилях...
Очевидно: за безброя
на стихийните вълни
слаби доводите мои
са били в ония дни!...
С думи, някота звучали
мислите от друг Живот
се завръщат, но едва ли
имат те полезен ход...
...Тъмнината се сгъстява
и тежи от самота-
нощна птица нейде с врява
се обажда сирота...
...Тъжните прибои бият
бавно в монотонен стрес:
оживялите в Стихии
Спомени се влачат днес...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
