Сънувах сън, в който търсех светлина.
Угаснало бе слънцето - непрогледна тъмнина.
Звездите гаснеха, една подир друга
и в недрата небесни зрееха тревога, разруха.
Хаос настъпи и в душите човешки.
Търсеха изход от живота мъртвешки,
ала покварата бе тяхна приятелка стара
и доволно, боса, тя пристъпи към олтара.
Крясък. Плясък. Безпомощни ръце.
Безброй очи - тъмно небе.
Суетата готви се за клада,
за своите предатели - без никаква пощада.
Отнякъде задуха вяра - мираж нетраен.
И блесна пламък - истински, омаен.
Светлина...
© Аметист Всички права запазени