Тъмно... няма да е днес!
Дорде погледна... и се стъмни!
Проблясна пак последната звезда нощес...
И светнаха в позлата улиците стръмни,
а мислех... тъмно няма да е днес.
И казвах - има време...
А то горкото... се препъна във перваза стар,
тогаз едва... събуди се и спря да дреме -
не щя душата ми да му е вече цар.
Сърцето - болното,
така и не престана,
забило чук в металната дъска,
не спря да удря,
празно място не остана,
умираше,
но с хъс докрай блъскá!
Накрая почна да мухлясва,
разпаднаха се всичките му части във екстаз,
последно помня... как свещта угасна...
Остана голо...
Любовта пропя едва тогаз.
И светна стаята ми цяла,
кат' слънчев ореол изви снага,
и знаех - станала е бяла,
и нова е...
Без капчица открадната вина!
Престана да е крадла прашна,
оная спяща къща вътре в мене,
забрави да поема болка страшна,
а сърцето ми забрави как се стене!
Забрави и сълзата,
напомняща му дъжд във слънчев ден,
просветна със величието си душата
и във едно се вплете с любовта и с мен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Гълъбова Всички права запазени
