Тази вечер смирено заставам пред снагата на дългия път.

Тази вечер на злото прощавам и се моля звездите да бдят

над деца, на които войните им отнеха свободния час

за чудесния звън на мечтите, вдъхновено изпети на глас.
 

Всяка вечер смирено се уча да приемам живота без грим.

Плаках двеста недели за Буча и за тъмния край на Ирпин,

за зората, която замлъкна, за бащата, загубил дете...

Днес не зная дали се натъкнах на надежда под сиво небе.
 

Под небето мечтата се ражда от утроба – самотна тъма̀.

На земята човекът подклажда днес разруха и много тъга.

Не пристигна познатият дядо и елени не чувам – уви.

Тази вечер в душата ми млада пак искра на копнежи блести.
 

Две дечица в нощта обгорена плахо стъпват по пътя напред.

Всяка вечер се моля смирено за едничка частица късмет.

Щом излязат бащи от окопи и прегърнат деца и жени,

ще настане отново в Европа мир и вечна надежда, нали?