Гледам отражението си в локва
малко кално, малко мътно
със вълнички от пороя
криво, мърдащо и тъмно.
Гледам и не се познавам,
аз ли съм жената?
Мъничко се забавлявам,
гледаща водата.
Нещо случва се за гдето
поизтупах си прахта,
чувствам пулс в сърцето
вече няма го страха.
Смело гледам висините
и луната, и звездите.
Пиша нови правила,
поизмити от дъжда.
С венец от радост на главата
и очите ми блестят,
пак любовно смее се устата
и косите ми трептят.
Божествено родена, нова
пак се чувствам в доброта
и обгърната от облак,
от детинска суета.
А водата става бистра
като новата ми аз
и дъжда ръжда измива
обновена съм, в екстаз
търся се и се намирам,
и харесвам се така,
светлината си избирам
и дома на любовта.
© Иванка Балкова Всички права запазени