Търся съня си

в очите ти

и не го намирам!

Търся смеха

в очите ти –

къде го изгуби?

„Добро утро“ шептя.

Миглите ти

потръпват –

как искат

да бъдат крила;

как искаш –

все по-далеч

да се скиташ…

все по-навътре

политаш...

Устните ти

са сухи,

пясъчни

и усмивката

разпада...

Усмивката ли?

Вече отдавна

я няма,

няма си

и смехът ти

е глух,

като откъртен

камък е,

като стон,

потънал

в пух…

Малки бръчици

бърчат челото ти,

сякаш

надеждата е

изчезнала

и лицето

изглежда

чуждо,

изгубено...

Губя те.

Бузата ти

поглъща

малка сълза –

как искам

да те прегръщам,

как искам –

да те спася...

Ти ме спасяваш.

Задъхвам се

в желанието

да те задържа,

а ти все повече се изплъзваш,

все по-хлъзгава ставаш.

И многомерната равнина,

в която сме залепнали се разпада…

Ще се задържим ли

в следващото измерение?

Ще надхитрим ли – плоската си природа…