Сутрин е, слънцето изгрява.

Започва пак денят,

а в мен огромната тъга навява

болка и разочарование в съня.

Очите ми не искат да погледнат.

Утрото на този ден познат –

изпълнен пак с безброй сълзи,

пресушили вече моите очи.

Очакването е толкова жестоко.

Обсебва изцяло моето сърце.

Самотата е толкова дълбоко

и болката от изгубените две ръце.

Аз тръгнах си обидена и наранена,

от теб отново несправедливо обвинена.

И ето вече трети ден

чакам те да дойдеш ти при мен.

Да дойдеш и да ме прегърнеш с твоите ръце,

да ме целунеш с твойте устни,

да почувствам нежността на твоето сърце

и да чуя очакваните думи:

“Обичам те”,

                  “Липсваш ми”,

                                        “Прости ми”...

Но ето, че не идваш ти,

остави ме да тръгна огорчена.

Изглежда ти е все едно,

защото не поправяш извършеното зло.

Сърцето ми не може да те чака,

когато пожелаеш да го нараниш,

да го оставиш сам само в мрака

и когато пожелаеш да го възродиш.

Когато двама се обичат,

няма гордост и инат.

Прощават си и продължават

ръка за ръка в объркания свят.

Аз те пускам, отивай си, върви,

дано намериш щастието свое.

За мен и любовта ми забрави,

щом не я разбра и оцени.

Слънцето залязва, умира този ден.

Мрак е хванал сърцето ми в плен.

В мрак и болка, тъга и самота

се превърна чистата любов на моето сърце

от убийствената гордост и инат на твоето сърце.