2.12.2007 г., 13:01 ч.
Улица "Търпение"
вече стигнал ъгъла на
улицата, която ни дели -
улица „Търпение”,
питам те,
да ти се намира цигара?
благодаря ти,
но защо не ти показах
как на ръбчето на устните
оформила се е -
от много нерви
и не-казаности,
от опитите за усмихване -
бръчка на лицето ми?…
впрочем, отчаянието
днес е в плюс
безкрайност и
стилът ми е уличен
като подметките на
обувките ти,
пуша и си мисля:
както и да въртя шахматната
дъска на евентуалностите ни,
отговорът е един и същ,
все някой остава наранен,
дали ще съм аз,
дали ще си ти,
все едно,
наистина
не разбирам какъв
е проблемът,
наистина не разбирам
защо трябва мълчанието
да е само за самотните,
не можем да сме заедно
в мълчанието,
а колко глупаво е
да ме наказваш с
безразличие,
какво казваш?
дали ме боли?
че от какво да ме боли?
не,
от теб вече толкова много ме
заболя, че не усещам
нищо…
абсолютно нищо
и ако искаш да знаеш,
неестествено е да
ме гледаш толкова умно,
толкова невинно
след всичко, което си казахме
и измълчахме,
след всичко, което всъщност
е нищо, защото нищо не е имало,
не е можело и да има,
поемам дълбоко въздух,
задържам и изпускам,
опитвам да повярвам
в щастието, но
малко по малко
представа да има
каквото и да е било значение,
как така защо?
защото вече стигнах ъгъла на
улица „Търпение”…
улицата, която ни дели -
улица „Търпение”,
питам те,
да ти се намира цигара?
благодаря ти,
но защо не ти показах
как на ръбчето на устните
оформила се е -
от много нерви
и не-казаности,
от опитите за усмихване -
бръчка на лицето ми?…
впрочем, отчаянието
днес е в плюс
безкрайност и
стилът ми е уличен
като подметките на
обувките ти,
пуша и си мисля:
както и да въртя шахматната
дъска на евентуалностите ни,
отговорът е един и същ,
все някой остава наранен,
дали ще съм аз,
дали ще си ти,
все едно,
наистина
не разбирам какъв
е проблемът,
наистина не разбирам
защо трябва мълчанието
да е само за самотните,
не можем да сме заедно
в мълчанието,
а колко глупаво е
да ме наказваш с
безразличие,
какво казваш?
дали ме боли?
че от какво да ме боли?
не,
от теб вече толкова много ме
заболя, че не усещам
нищо…
абсолютно нищо
и ако искаш да знаеш,
неестествено е да
ме гледаш толкова умно,
толкова невинно
след всичко, което си казахме
и измълчахме,
след всичко, което всъщност
е нищо, защото нищо не е имало,
не е можело и да има,
поемам дълбоко въздух,
задържам и изпускам,
опитвам да повярвам
в щастието, но
малко по малко
представа да има
каквото и да е било значение,
как така защо?
защото вече стигнах ъгъла на
улица „Търпение”…
© Питър Хайнрих Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
"Убили някого, казват.
Харесало им, казват.
Сетне отнякъде се чу трети глас, напълно естествено е да се самоубивам със собствените си думи, да, така казах..."
Наистина, напълно естествено го правим...
Изключителен си според онова, което прочетох, но си много млад, за да образуваш бръчки.
-
напротив, помага. :>
-
браво- интелигентността ти вероятно пречи в общуването ти с връстници
-
Браво! Хубав стих!
-
Нямам думи!!! Докосна душата ми!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
и измълчахме"...Колко красноречие има в мълчанието,а?
.Някога харесвах мълчанието ти.Харесвах да мълчим един до друг.Някога се вслушвах в тишината.И говорех чрез нея.Колко думи има в тишината ти?Колко думи има в моята?Бягат, гонят се , прескачат се и се стрелкат към теб.Търсят те, търсят ме в теб, крият се и се плъзват по устните…Стичат се-капки от праскова...".