Улица "Търпение"
вече стигнал ъгъла на
улицата, която ни дели -
улица „Търпение”,
питам те,
да ти се намира цигара?
благодаря ти,
но защо не ти показах
как на ръбчето на устните
оформила се е -
от много нерви
и не-казаности,
от опитите за усмихване -
бръчка на лицето ми?…
впрочем, отчаянието
днес е в плюс
безкрайност и
стилът ми е уличен
като подметките на
обувките ти,
пуша и си мисля:
както и да въртя шахматната
дъска на евентуалностите ни,
отговорът е един и същ,
все някой остава наранен,
дали ще съм аз,
дали ще си ти,
все едно,
наистина
не разбирам какъв
е проблемът,
наистина не разбирам
защо трябва мълчанието
да е само за самотните,
не можем да сме заедно
в мълчанието,
а колко глупаво е
да ме наказваш с
безразличие,
какво казваш?
дали ме боли?
че от какво да ме боли?
не,
от теб вече толкова много ме
заболя, че не усещам
нищо…
абсолютно нищо
и ако искаш да знаеш,
неестествено е да
ме гледаш толкова умно,
толкова невинно
след всичко, което си казахме
и измълчахме,
след всичко, което всъщност
е нищо, защото нищо не е имало,
не е можело и да има,
поемам дълбоко въздух,
задържам и изпускам,
опитвам да повярвам
в щастието, но
малко по малко
представа да има
каквото и да е било значение,
как така защо?
защото вече стигнах ъгъла на
улица „Търпение”…
улицата, която ни дели -
улица „Търпение”,
питам те,
да ти се намира цигара?
благодаря ти,
но защо не ти показах
как на ръбчето на устните
оформила се е -
от много нерви
и не-казаности,
от опитите за усмихване -
бръчка на лицето ми?…
впрочем, отчаянието
днес е в плюс
безкрайност и
стилът ми е уличен
като подметките на
обувките ти,
пуша и си мисля:
както и да въртя шахматната
дъска на евентуалностите ни,
отговорът е един и същ,
все някой остава наранен,
дали ще съм аз,
дали ще си ти,
все едно,
наистина
не разбирам какъв
е проблемът,
наистина не разбирам
защо трябва мълчанието
да е само за самотните,
не можем да сме заедно
в мълчанието,
а колко глупаво е
да ме наказваш с
безразличие,
какво казваш?
дали ме боли?
че от какво да ме боли?
не,
от теб вече толкова много ме
заболя, че не усещам
нищо…
абсолютно нищо
и ако искаш да знаеш,
неестествено е да
ме гледаш толкова умно,
толкова невинно
след всичко, което си казахме
и измълчахме,
след всичко, което всъщност
е нищо, защото нищо не е имало,
не е можело и да има,
поемам дълбоко въздух,
задържам и изпускам,
опитвам да повярвам
в щастието, но
малко по малко
представа да има
каквото и да е било значение,
как така защо?
защото вече стигнах ъгъла на
улица „Търпение”…
© Питър Хайнрих All rights reserved.
