Умишлено няма заглавие
Носех (някога) пранги, наместо обувки
и раирана риза. На голо.
Получавах, естествено, (рядко) целувки
от живота - дръглив "благородник".
Получавах от него, негодника мръсен,
похотливи и мазни милувки;
без право дори и наум да се въся,
щом протегне кокàлести пръсти.
Млада, безропотна, слаба, унила...
В лапи. Изнасилвачески.
Закърмена с дивото, жално безсилие -
в поглед на жертвата пред палача.
И почнах съзнателно; беше удобно;
с погнуса в началото, вярно,
да заменям райетата с дрехи греховни,
смехът, от принуден, стана отявлен.
Знам, че ми липсва това примиренчество,
да нося робството с благодарност.
И да, предпочетох вериги "покорство"
да сменя. Към живота с невярност.
Без свян се събличах. Влизах в оргии,
дръзка, докрай безчовечна.
С чужди животи осъмвах. Машина,
програмирана друг да ранява. И себе си.
Не спирах обаче, да питам и хората:
"Любов" дефинирайте, моля ви!
Поети, шамани, актьори, художници...
Май никой не знаеше нищо. Защо ли?
А когато разбрах - дефиниция няма -
Тя е начин, по който живееш -
бях на дъното. Там, себе си поругала,
приех да остана вярна. На нея!
Още страхлива съм. И своенравна.
Понякога даже покорна.
Но вече с живота сме някак си равни.
Той - прекрасен. Аз - влюбена.
В Добротворец.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
