Юни

Юни

Лежим под сянката на идващото лято,
опрели гърбове о живналата твърд.
Мълчим
и гледаме небето, двама,
забили погледи
във синята му паст.
Комарите, безименни и жадни,
от капилярите ни смучат кръв
и стрелват се обратно към
простора,
към следваща находка
свежа плът.

Тревата, скоро окосена,
ще съхне бавно, ще боде.
В небето облак се разтваря,
въпрос ме пита "Накъде?"

Очи затварям,
слизам под земята,
при корените,
в непрогледна тъмнина.
Пръстта,
в която страховете свършват
и мъртвото
превръща се в живот.

Едва докосваме ръцете си, прегърнали голямото дърво.
Какво ли е да бъдеш верен
на мястото, където си роден,
изобщо да не можеш да избягаш
от участта да бъдеш повален,
да си бездомник под звездите,

да бъдеш дом
на птици и гризачи,
да не изоставаш,
да не бързаш,
защото няма закъде?

Над нас небето е надрано
от водни пари, сажди, керосин.
Туристи борят скуката по график,
в далечни, екзотични красоти.

Къртичените перископи,
подават се над окосените треви.
Какво ли има да ни каже,
подземното
през тези дълги, топли дни?

Припомних си когато ти говорих
за формата
на всеки изговарян звук
и думите
какви движения извършват,

преди да отлетят
към нечий слух.

Бръшляните: красиви, хищни,
игли забиват в сочните стебла.
Усмихната,
измамно жива,
смъртта поглъща
всяка живинка!

Вървим под сенките на идващото лято,
говорим си, държим се за ръце.
Вървим, но тук,
в раззеленените градини, едно къртиче няма повече да се мори.
Застинало така,
че все едно
със някого ще се прегърне.

"О, миличкото! Виж го как лежи!
Пипни го, не може нищо да ти причини! Най-хубавата, фина козина, пипни!"

Пипнах.
Не погалих.

Над нас небето е безоблачно и нямо,
прочистено от чужди ветрове.
На друго място дъжд ще падне.
Тук валя
и едва ли някой
би попитал,
откъде са родом облаците,
изваляли се по нашите земи.

Под нас земята:
вкаменено слънце,
зад черупката си
продължава да гори.

Всеки цвят,
поел към хоризонта,
изтлява
до небесносин.

© Иван Бърдаров 2025. Всички права запазени.