Мъглата се стеле над мойта душа,
отчупвам си бавно късче тъга
и го скривам на топло в изтрита сълза,
ти си до мен, но аз съм сама!

И умряла съм сякаш отдавна,
погребана под пръст от вини.
Да, и за това съм виновна!
Моля те, не ме съди!

А вярвах с горчива вяра,
вярвах в толкова неща.
Днес вярата е просто пара,
днес празнувам със скръбта.

А ти ме гледаш... покана ли искаш?
Прегръщаш ме, до болка притискаш,
и сякаш, сякаш не искаш
да ме пуснеш тъй - силно ме стискаш.

Не, аз днес празнувам с нея
- мойта тъга.
Дошли са ни множество гости
- мойте сълзи, които се стичат от двете ми страни.

И тъкмо идват и веднага си тръгват,
а аз ги посрещам като болен смъртта,
дори и те го усещат, изтръпват
от непреодолимата моя тъга.

Усмихвам се! Днес ще ми е за последно,
свикнала вече да крия скръбта.
Усмихвам се. Време е отново пак за поредно
да излъжа, че съм щастлива, света.